*то тва есе е есе от бъдещето;

Дълбочината на човешката проповед/изповед:

Има ли смисъл да я мерим изобщо? Каква е цената? Каква е цената? Каква е цената? Каква е цената на всички граници, които прескочих и на тези, дето ме чакат? Всичко е цената.

и ако си сантиментален ставаш луд

…

а ти си сантиментален;

Много хубаво щеше да е, ако бях способна да държа един такъв академичен тон; да боравя с факти, стойности, строга терминология; да се държа за трибуната на дипломацията; да назовавам нещата, сякаш не се къпя аз самата в тях; сякаш са отвъд мен; да съм способна да ги изричам като нещо чуждо, което не прониква във вагината, вените, порите, мислите ми; сякаш не пробива същността ми; сякаш първопричина за текста не съществува.

Тук да съм - суха; изваяна от камък: отдаваща чужда топлина; отразяваща чужда действителност.

Думите ми да бяха пропити със стотици изчетени книги, с достоен брой чужди размисли, отържествени в изписани сборни думи - разработки и есета; да имах преглътнати очи, глави и страсти на отминали вече поколения.

Нямам.

Повече сама съм тук. Разчитам на собствената кожа, прецеждаща ежедневно, ежеминутно, непрестанно действителността - Абсолюта смахнат, който сам себе си се стърже по рендето на необразованите ми сетива.

Нуждата, и в контраст - неспособността за назоваване, може би е добро начало; Защото то назоваването, като всичко живо (а то всичко е живо), си има своите капризи, настроения и прищявки; като домашна котка - сама налага си цената и пространство за преговори и съмнения категорично липсват. Искам да кажа - не дава току-така.